Дракончето Поли

Драконът

Той летеше под прикритието на смръщени облаци. Беше ги повел, за да му помагат с мълнии и дъжд: трябваше да слезе бързо и незабелязано в градчето. То беше най-близкото до Планината, в чието каменно сърце се ширеха Пещерите. Там от безброй години живееха Драконите.
Спусна се заедно с плющящите водни струи и светкавиците. Спря сред дърветата в парка. Протегна трите си шии над върховете им. Сгъна огромните си ципести криле. Цветовете, които играеха по люспите, покриващи тялото му, бяха като на околните храсти, тревата, дъждовните капчици. Беше почти невидим; а и бурята беше затворила хората в домовете им. Тя сега стихна, за да не пречи тътенът й на Дракона. Той се вслушваше.
Въздухът беше изпълнен с човешко жужене: изричани думи и неизречени мисли. Драконът познаваше тази странна особеност на хората – това, което казваха, често беше различно от онова, което мислеха.